Историята на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) в България е разказ за мащабна обществена трансформация – преход от култура на тоталитарна секретност към принципите на демократична прозрачност и отчетност. Този процес не е просто юридическа промяна, а дълбока пренастройка на отношенията между държавата и нейните граждани.
Началото е поставено с приемането на Конституцията на Република България на 13 юли 1991 г.. В нейния член 41 за първи път се прогласява правото на всеки да търси, получава и разпространява информация, както и задължението на държавните органи да осигуряват достъп по въпроси от законен интерес.
Въпреки тези прогресивни текстове, в първите години на прехода правото остава декларативно. Администрацията, възпитана в традициите на херметичност, често отказва информация, а през 1995 г. правителството дори засилва ограниченията за журналисти. Преломен момент настъпва с Решение № 7 от 4 юни 1996 г. на Конституционния съд, което постановява, че правото на информация е принцип, а ограниченията му – изключение, и изрично указва необходимостта от специален закон.
ЗДОИ е окончателно приет от 38-ото Народно събрание на 22 юни 2000 г. (обнародван на 7 юли 2000 г.). Той дефинира обществената информация като всяка информация, свързана с обществения живот, която дава възможност на гражданите да си съставят собствено мнение за дейността на задължените субекти.
През годините ЗДОИ претърпява ключови реформи, насочени към по-голяма откритост:
2008 г.: Въведено е задължение за проактивно публикуване на информация в интернет и е въведен „тестът за обществен интерес“. Концепцията за „надделяващ обществен интерес“ се утвърждава след знакови дела, като това за договора с „Crown Agents“.
2015 г.: Мащабна реформа улеснява подаването на заявления по имейл без изискване за електронен подпис и създава нормативна база за „отворени данни“. Въведено е „правилото за трите искания“ – информация, предоставяна повече от три пъти, трябва да се публикува онлайн за общо ползване.
2023 г.: Въведени са разпоредбите на Директива (ЕС) 2019/1024 относно динамичните данни и наборите от данни с висока стойност, които трябва да се предоставят в машинночетим формат чрез приложно-програмни интерфейси (API).